Александър Йосифов – ВЪН ОТ НОВ БЪЛГАРСКИ УНИВЕРСИТЕТ!

Георги Моцев: От началото на седмицата, професор Александър Йосифов НЕ Е ЧЛЕН НА ВАК! (Висшата атестационна комисия)

След скандално избрания директор на Софийската филхармония Явор Димитров, на явно нагласен конкурс, проведен от Министерството на културата с „авторитетно“ жури под председателството на Ал. Йосифов, след още по-скандалната сага около „недоносения директор Панкин“ в Оперетата, отново преминала под екзекуторството на Ал. Йосифов, след успешното временно потулване на двата национални скандала от страна Министерството на културата и лично от Министър Вежди Рашидов – най-сетне, новина!

Вероятно поради огромния медиен ураган, развихрил се през месец януари, вероятно поради други, засега неясни, причини (разчистване на сметки, „изгърмял бушон“… – тепърва ще разберем и за това!), Негово Най-Високо Несменяемо Превъзходителство проф. Александър Йосифов, бе освободен от ВАК – Висшата Атестационна комисия, която определя съдбата на бъдещите млади професори. Научното бъдеще на нацията си отдъхна!

Нека, все пак припомним кой е – Александър Йосифов?

Преди близо половин век, току-що завършилият Консерваторията млад музикант (и твърде активен Комсомолски апаратчик) е назначен, без практически нито един ден трудов стаж на длъжност – Генерален директор на Завода за грамофонни плочи БАЛКАНТОН!

В онези болшевишко-комунистически времена, подобен „отскок“ може да се сравни само „с извеждане в космическа Орбита“!

Младият и енергичен директор (а както по-късно ще стане ясно, и – изпечен „икономически манипулатор“) успява да укрепи позициите си, особено след като връчва на „топла-топла“ грамофонна плоча, току-що произнесения конгресен доклад от другаря Тодор Живков, няколко часа след историческата му реч!

От този момент нататък, пред Алескандър Йосифов падат всякакви възможни прегради!
Както е известно – той е всеяден композитор (да ме извинят колегите му композитори, че използвам тази дума – композитор!) – той е навсякъде, където има аванта, келепир и далавера!

Член и председател на всякакъв вид национални и международни журита, в т.ч., разбира се и на „Златния Орфей“ – значи, разбирай – че Йосифов е изпълняван от Лили Иванова, Емил Димитров… и т. н., не защото му са „фелни“ песньовките, а защото, ако посочените от него певци не пеят неговите песнички – ще видят грамофонна плоча на куково лято!

Току-що даденият пример се съотнася към всички направления в музикалната ни култура; поискал Ал. Йосифов да му се постави поредната Опера (“Хан Крум“, например – имаше и такава гротеска!) – поставя се! Защото инак няма да последва ответната Балкантонска Порция! И така, навсякъде!!!

… Натрупаните с годините компромати, все пак доведоха до отстраняването му от поста, но другаря Тодор Живков, малко по-късно, все пак го включи в Елитната Партийна Листа на Държавата – кандидат-член на Централния Комитет на Българската комунистическа партия!!!

Не си запушвай с шепа устата, драги ми млади приятелю, казвайки, че (сега) умираш от смях!

Защото тогава мнозина честни творци, притискани от Александър Йосифов, умираха от страх!

Безспорно, най-интересна, вълнуваща, и същевременно – изключитело забулена в тайнственост, е най-новата история на Йосифов – след 10 ноември 1989 година.

Като мнозина абсолютно опетнени и компроментирани култур-трегери, първоначално той се потопи „в дълбокото“! И изчака „бурята да отмине“!

В онези години, края на 1989-та, и зимата и пролетта на 1990-ва, Улицата издигаше всякакъв вид ДатДзиБау (вие, най-младото поколение, знаете ли що е това?!), включително и яростни и унищожителни ДатДзиБау срещу Александър Йосифов (и в интерес на истината, имената от музикантството се брояха на пръсти, което още повече иде да потвърди какъв нелицеприятен имидж е имал тогава Ал. Йосифов!).

Александър Йосифов умело се наведе и „дочака“ бурята да отмине. В онези тежки икономически времена той не е чувствал недоимък, защото предварително предвидливо бе отделял „бели пари за черни дни“. Дали Партията му е дала и Куфарче, едва ли някога ще се узнае.

По-същественото е, че през следващите двадесет години, годините на промяната, при всичките разноцветни правителства – от екстремно „демократично синьо“, през царствено жълто и алено-социалистическо червено, та и до днес – Александър Йосифов успява ДА ПРЕУСПЯВА! – някъде горе прочетох да бъде назован „Вечната Амбър“!

Александър Йосифов е практически навсякъде – бившият Кандидат-Член на ЦК на БКП става:

● Редовен Професор в Българската музикална академия;
● Професор в Нов Български университет;
● Постоянен Член на ВАК
● Постоянен Председател или член на всички (значими) журита на национални конкурси, обявени от Министерството на културата, независимо какъв е министърът – „червен, жълт, син или Гербер“!
● Член на Фонд Култура при Министерството на Културата;
● Член на „всякакъв“ вид Управителни съвети;
● Председател на Националния обществен съвен по музика към Министерството на културата;
● Председател (или – Член) на международни музикални конкурси, провеждани в България;
(списъкът може да бъде продължен, като обем – поне още толкова!)

Една от последните покани, отправени към проф. Александър Йосифов, е от НОВ БЪЛГАРСКИ УНИВЕРСИТЕТ! На пръв поглед, нищо шокиращо – всичко сякаш е наред.

Това е времето, когато Ал. Йосифов предусеща, че има вероятност хоризонтът пред него да се стесни и започва да търси нови контакти и пътища!

Но този му контакт, реализиран с Нов Български университет е потресаващ! Кани го (тогава, преди една година) самият Ректор, доц. Сергей Игнатов, понастоящем – Министър на образованието в кабинета на Генерала.

Внимание: кой е Ректорът на Нов Български Университет?

Син на Другаря Симеон Игнатов, секретар ИВД на Централния Комитет на Димитровския Комунистически Младежки Съюз, и Областен партиен Секретар от град Видин… а по-късно – последният Генерален Директор на БАЛКАНТОН от Живково Време – сиреч „Кръвта Вода не става“!!!

Ето как „Палачът на българската музикална култура“ (просто преповтарям казаното от преди!) се озовава и в Нов Български университет.

Дали освобождаването на Йосифов от ВАК ще доведе до разплитане на „магическото“ Йосифово кълбо?

Ще видим!

Все пак – това е Добра новина.

Мария Петрова: Господине, ако това, което вие току-що изнасяте, ако всичко това е вярно, ами тази държава мигновено трябва да бъде разпусната!

Не ви провокирам, а просто, вероятно, разсъждавам малко по-емоционално!

Аз преди да кажа това, което всъщност именно сега казвам, поразгледах всичко казано преди, включително линковете на г-н Ангел Грънчаров, свързани с провеждането на конкурсите с Филхармонията и Оперетата, и направо се хванах за главата! Това ли е българската държавност?!

Е, и за да бъда конкретна, от моя, от чисто моя позиция, като музикантка, като съпруга на музикант, и като майка на млад музикант, студент в Нов български университет – какъв извод следва да направя?

Синът ми е студент, вече 4-та година, значи, седми семестър в НБУ, вложили сме значителни средства за обучението му (между другото, дъщеря ни възнамерява и тя да продъжи своето образование в НБУ, сега вече сякаш ще бъдем на друго мнение?!) и вие ни съобщавате, че небезизвестният „Палач на българската култура“ проф. Александър Йосифов преподава в Нов Български университет!

Какъв извод следва да си направи една майка и какво следва тя да посъветва сина си?

Евгени Лазаров: По повод изявлението на господин Георги Моцев, както и последващото на г-жа Мария Петрова:

Ей, вие ми бръкнахте в здравето с този Александър Йосифов!?

Значи, аз мислих да кандидатствам „Музика“ в НБУ, защото отвсякъде в последните години чувам, че нивото в Нов Български университет било много високо, че „климатът“ бил по-различен от всички останали музикални институти (в т.ч., в сравнение и с Музикалната академия!), че имало много добри и подготвени преподаватели, като между другото, последното е сигурно до голяма степен – вярно, защото познавам някои от тях и споделям това мнение.

И така, изведнъж: Блага вест за кандидат-студента, виждате ли, професор Александър Йосифов бил „такъв, и такъв, и такъв“! Дали да вярвам? Или – да не вярвам?!

Не в това е въпросът!

Колко му е на един млад човек, да му „пуснеш фитила“ и да бъде разколебан?!

Веднага искам да кажа, аз не съм „първа младост“, вече минавам 30, близо десет години съм свирил по кръчми из цяла Европа, посдиплих малко „мъни“ и искам да си взема най-сетне академичното музикалното образование. Бях решил, Нов Български университет!

Тук, както по-горе се изразих, ми бръкнахте в здравето! Не че е кой знае колко важно, Александър Йосифов ли преподава там или не преподава – до колкото ми е известно, срещу добрите пари, които студентът плаща всеки семестър, има право, съответно и да си избира преподавателя (или, не съм прав?!?!). По-важното е, че хората от моето поколение, особено тези, които поживяхме десетина и повече години на Запад и се изживяваме повече или по-малко като категория „свободни хора“ с разкрепостено мислене, същевременно се сблъскваме (след повече от 20 години преход!!) с такива пост-комунистически Мастодонти!

Не г-н професорът Йосифов е основният проблем?! А колко (??) са такива като него, приобщени и прислонени в Академичните български учебни заведения, в това число, и в НБУ!

В „Програмата“ си Нов български университет пледира и претендира за нов демократичен творчески подход на обучение. Прочел съм Сайта „от кора до кора“. Нашето поколение – чете! Поколението на баща ми – верваше. За това сме на този хал.

Ние, не вярваме на празни приказки. Четем. И, ако не ни е ясно, питаме. Е, и аз – простете – питам: ако този нов демократичен подход от Програмата на Нов Български университет включва и приобщаването на подобни пост-комунистически Мастодонти в преподавателския екип – първо: кое е „новото“ в така изградената „демократична“ Програма, и, второ: все пак, колко такива екземпляра от типа „Вечната Амбър на Пост-комунизма“ тип Александър-Йосифовци ще ми преподават, за да си правя, в края на краищата сметката?!

И не само аз, разбира се!

Д-р С. Кехлибарева: На вниманието на Уважаемите от Блога на г-н Грънчаров!

И моята доловена информация потвърждава, че професор Александър Йосифов е сигурно отзован тези дни от Висшата атестационна комисия (ВАК)!

Без предумисъл, изказвам мнение, че повдигнатата дългосрочна медийна кампания в подкрена на Софийската филхармония и Националния ни оперетен театър „Стефан Македонски“, и, в частност по повод извършените безогледни безобразия от Председателя на Журиращата комисия на Министерството на културата Александър Йосифов, са до голяма степен причината, щото последния да бъде отзован от ВАК! В този смисъл, моите искрени поздравления към всички демократично мислещи, както и лично към Блога на г-н Грънчаров!

Има смисъл, уважаеми, човек да намери сили и да изкаже гласно своята човешка и гражданска подкрепа в името на Правдата и Справедливостта!

Веднага бих искала също да уверя изказалата се госпожа Петрова, справедливо разтревожена майка на двама студенти от Нов български университет, че напълно споделям тревогата ви.

Аз също съм майка, а вече и – баба, и изживявам много сърцато всички тревоги, свързани с по-младите хора около мен. Опитвам се да помагам, къде – с кураж, къде – със скромна финансова подкрепа, къде – с „мъдър съвет“, е, понякога в мъдрите съвети на по-възрастните, по-младите не се вслушват, но минава известно време и те признават, че сме били прави!

Не ви внушавам съвета си, но съм преживяла подобна „академична ситуация“ преди малко повече от двайсетина години, тогава, като по-млада лекарка, в типично „свойска“, медицинска среда, в конфронтация с един новоизлюпен и наперен „лекарчо“-комунист!

Водих битка, уважаема! Словесна, професионална, дори – морална!, защото „лекарчето“ ме наклевети и аз – месец преди 10 Ноември – останах без работа!

В края на краищата, спечелих битката, но това ми костваше извънредно много!

По-важното, което искам да кажа е, че водих тази битка, не толкова заради себе си, а заради друг, много близък човек!

Така, че, Уважаема, заради вашите деца – не отстъпвайте! Как ще сторите това, сърцето и познанията ви сред вашата музикална област ще ви подскажат, защото общите приказки и цитирани стериотипи на особено помагат. Все пак, вероятно, следва да се срещнете с академичните си колеги от Университета, ръководители на вашите деца-студенти и да поговорите с тях, нали?

Много съществено е, обаче, и самите деца да участват в обсъждането на проблемите и във взимането на съответните решения, да бъдат в час с проблемите около тях! Сиреч, не дундуркайте децата си…

На добър час! И кураж!

Магдалена Кривошиева: Поздравления за д-р Кехлибарева!

Г-жо Петрова, разрешете ми да ви пожелая тревогите ви да се разсеят! Нов български университет е едно действително добро академично заведение! Имам лични впечатления и твърдо заставам зад това мое становище! Разбира се, обучението там е, как да се изразя, на относително различни нива, имайки предвид различните профили, там назовавани – „Департаменти“.

В частност, що се касае департамент „Музика“, обучението е много добро. Там дълго време ръководител бе забележителната педагожка и пианистка проф. Милена Моллова, личност с огромен международен авторитет, успяла през последните години да увлече след себе си един забележителен творческо-преподавателски екип. Така че, имайте доверие в Департамент „Музика“ при Нов български университет!

Разбира се, присъствието на такима мастити „личности“ като Александър Йосифов в една университетска среда не внася особен конфорт – но, такъв е живота! Аз наскоро, някъде по-горе в блога на Грънчаров взех за кратко думата и изрекох, че Александър Йосифов се измъкна: пак и отново – ни лук ял, ни лук мирисал! – да, той умее да прави това и аз твърде много съм очудена, че не е устискал мястото ти във ВАК?! Ако това е действитело вярно, това е добрата новина.

Аз, на Ваше място, бих изчакала малко и не бих предприемала още днес рязка интервенция спрямо Университета, в смисъл – срещи с университетските ръководители на вашите деца, с ясното чувство и мисъл, че бих могла и да им навредя.

Изчакайте някакво време, защото у мен се поражда надеждата, че и в Нов български университет (както впрочем вече се случи в Музикалната Академия) ще узреят, че такива „кадри“ като Александър Йосифов вредят екологично на околната Академична среда!

Разбира се, не чакайте дълго. В смисъл, ако няма промяна.

И нека, завърша отново с това – Нов български университет и добро място за децата ви.

Кино Проданов: Аре, стига бе, стига сте му бабували на тоя Йосифов!

Ма бил вече извън ВАК?! Ми, браво!

И оттук насетне – навсякъде и направо: Йосифов – ВЪН!

Какво го усуквате по килифарски? Не разбирам. Вреден ли бил, по-малко вреден ли бил, повече вреден ли бил, от кого по-малко вреден бил… а? А бе, човекът се е повреден. ПО-ВРЕ-ДЕН! Повреден човек си стои кротко в къщи. Пък ако не седи кротко, има чалъм – връзват го. Ии-и – по етапен ред. Ди-рект-но!!!

Ама вие, на повреден човек, вместо да си седи в къщи, да му опънете килимчето и да му се кланяте в Университет си, в Консерватория ли, в Обсерватория ли – ми тоз, дет му е опънал килимчето – ми, и той е за връзване! Най! – за връзване е той!

Кой е – той? – питам. Ми-и, тоя дето е опънал пред Йосифов килимчето. Той е. Той, или Тя – все едно. Някой от Нов Български университет.

А от утре, и Тоя, дето вече знае, кой е опънал килимчето, ама си прави оглушки! Кой е – той? – питам. А-бе, Някой, от Нов Български университет.

Портиера ли? – Ъъъ-ъъ…

Питам: няма ли кой да му дръпне килимчето? – Декан. Ректор. Инспектор?! - ЪЪЪ-ъъъ…

Александър Йосифов – ВЪН ОТ НОВ БЪЛГАРСКИ УНИВЕРСИТЕТ!

Иван Шишков: Г-н Кино Проданов е прав – много го усуквате!

В момента в българските университети, във всичките най-разнообразни академии, висши школи, всякакви частни Сорбони, всякакви Американски, Аборигенски и Пигмейовидни Uni-та и прочие – е такъв невиждан хаос и такъв невероятен пъзел от взаимно-вплетени (всякакъв вид пост-комунистически и пост-Царепроизтичащи) интереси, че си е един неразплетаем Възел! И само някой днешен цар Гордий може да му види цаката. ДЕ ГО, ДЕ?

Затова, Мамче – да ме прости милата ни г-жа Петрова – гони до дупка! - ако това е в интерес на децата! До дупка!

Щото – Нов ти Български университет е абсолютно на същия хал, ако не – и в по-сложна ситуация. Ама, хайде, да не разлайваме кучетата Ал-лоо, Богданов?!
…
Тъй.
…
Колкото до милинкия ни „Вечен Амбъровец“ Александър Йосифов и отправения по негов адрес гражданско-обществен възклик: ВЪН!, то аз съм на абсолютно коренно (при това, на квадрат!) противоположно мнение: к’во е това – Вън?…

- На прокурора! ии-и… вътре!! – в панделата.

Мария Петрова: Благодаря на всички, които участваха в тази импровизирана дискусия по повод проблема, възникнал в НБУ. Всички бяхте много отзивчиви и съпричастни, някои – по-остри и темпераментни, други – по-спокойни и себеобладани, всъшност, това е съвсем нормално. Различни характери.

Аз внимателно прочетох всички мнения, препоръки и съвети. Благодаря на трибуната на Блог Грънчаров! Уверявам ви, вие много, много ми помогнахте за да стигна до конкретно решение, което вероятно ще реализирам при първа възможност, още през другата седмица.

Във връзка с това се обръщам с гореща молба към г-н Ангел Грънчаров, да бъде така добър (аз зная, че това по принцип е възможно!) да обедини в „Единен Постинг“ всички изказвания от уважаемите приятели, а именно: освен първото, на г-н Георги Моцев, придружавано от моето (Мария Петрова), също така – тези на Евгений Лазаров, д-р Кехлибарева, Магдалена Кривошиева, Кино Проданов и Иван Шишков.

Така единен, този компактен постинг дава много ясна, и същевременно многолика, представа за проблема в НБУ, а и също така е – мобилен, преносим, както в електронен вид, така и разпечатан на хартия.

Уверявам ви, при успех, ще споделя отново, точно какво се е случило.

На всички от сърце – здраве!

Утре е Сирни Заговезни. Прошка. Прощавам на всички ви! Вие, на мен? Надявам се.

Изкуството на мисълта: класическа логика

СЪДЪРЖАНИЕ:

Предговор

Въведение

1.Понятие за λογος

1.1.Откриването на λογος-а
1.2.Смисъл и λογος
1.3.Умопостигаемият свят
1.4.Логичност и логика

2.Началата на логиката

2.1.Постулиране и постулат
2.2.Принцип
2.3.Форма на мисълта
2.4.Логиката

3.Способността за мислене

3.1."Всеобщият мислител" на логиката
3.2.Всеобщност и необходимост
3.3.Човешкото познание
3.4.Как човек мисли, или що е разум?

4.Хоризонт на знанието

4.1.Интуитивно и дискурсивно
4.2.Абстрактно и конкретно
4.3.Логическо и естетическо съвършенство
4.4.Съвършенството изобщо
4.5.Определяне на хоризонта на знанията
4.6.Отношението към собствения хоризонт

5.Истината

5.1."Що е истина?"
5.2.Незнание и мнение
5.3.Понятие за истина
5.4.Истина в логиката

6.Грешките

6.1.Грешката – илюзия за истина?
6.2.Видове грешки
6.3.Разсейването на илюзиите
6.4.Правила за избягване на грешките

7.Същността

7.1.Признак
7.2.Класификация на признаците
7.3.Понятието за същност
7.4.Яснота на познанията
7.5.Степени на познанието

8.Езикът

8.1.Имена и думи
8.2.Знак
8.3.Твърдение, изказване, изречение
8.4."Скелет"на изказванията
8.5.Мислене и език

9.Достоверност

9.1.Признание
9.2.Пример за безсмъртието
9.3.Мнението
9.4.Вярата и увереностите
9.5.Пътят на знанието

10.Знание и предразсъдъци

10.1.Опит и разум
10.2.Логическо и практическо убеждение
10.3.Влияе ли волята на съжденията ни?
10.4.Предразсъдъците
10.5.Източниците на човешките предразсъдъци
10.6.Най-обичайните предразсъдъци

11.Вероятното

11.1.Вяра и увереност
11.2.Субективно необходимото
11.3.Верност и доверие
11.4.Предположения и видимост
11.5.Съмнението

12.Понятията

12.1.Що е понятие?
12.2.Логически произход на понятията
12.3.Актовете на разсъдъка, "правещи" понятията
12.4.Съдържание и обем
12.5.Класификации на понятията
12.6.Употреба

13.Съждение

13.1.Съждението изобщо
13.2.Подразделяне на съжденията
13.3.Логически квадрат
13.4.Пропозиционална логика

14.Заключенията на ума

14.1.Частите на заключението
14.2.Видове заключения
14.3.Непосредствените заключения на разсъдъка
14.4.Заключение на разума
14.5.Дедуктивни, индуктивни и традуктивни умозаключения

15.Силогизмите

15.1.Силогизмът и неговите компоненти
15.2.Фигурите на силогизма
15.3. Графично изобразяване на силогизми
15.4.Модусите, разновидностите силогизми
15.5.Ентимема и полисилогизъм ("сорит")

16.Изкуството на мисълта

4.Хоризонт на знанието

Идеята за търсене на хоризонта на познанието и знанието принадлежи на Имануел Кант. Тя трябва да бъде основателно премислена и разбрана, което ще сложи ред в представите ни за човешкото познание изобщо.

1.Интуитивно и дискурсивно

И двете понятия се свързват с познанието, те в определен смисъл обозначават два различни пътя в достигането на знанието и истината. Може да се каже дори, че двата корена, от които израства знанието, са именно интуицията и дискурсът.

Думата intuitia е къснолатинска дума, която означава съсредоточено, втренчено гледам, взирам се. Интуиция притежава човекът, който е способен да постигне истината пряко и непосредствено, един вид виждайки я в нещата, т.е. без да прибягва до помощта на доказателства и аргументи. По този начин интуицията е форма на непосредственото знание чрез съзерцание, без посредничеството на понятията.

Някои философи (Платон, Декарт) разбират интуицията като свойство на интелекта, който е в състояние пряко да съзре в себе си вродените, заложените в него идеи. Това е т.н. интелектуална интуиция, "вътрешното сетиво" или "умствено движение", което пряко извлича цялото човешко знание от собствения потенциал на разума. Интуицията обаче е била свързвана и със сетивността, която е в състояние непосредствено да съзре истината, вкоренена във вътрешността на нещата и недостъпна по друг начин (Шопенхауер, Бергсон). В този смисъл интуицията се оказва нещо като инстинкт за истина, който не е даден еднакво на всички, но въпреки това всеки човек може да се опитва да се възползва от нейните предимства. Самият акт на непосредствено постигане и озарение се нарича inside, англ. дума, означаваща проницателност, разбиране, вътрешно прозрение, което става внезапно и не е обусловено от миналия опит на субекта – или поне връзката му с този последния не е пряка, установима. Ние по-нататък ще трябва да преценим какво е мястото на интуицията от двата рода в познанието, каква е нейната роля за постигането на "цялата истина".

Diskurs също е латинска дума с късен произход и тя означава разсъждение, довод, аргумент. Дискурсът по този начин представлява извеждане на знанието по пътя на доказването – чрез установяване на връзката на понятията и мислите. Щом един човек мисли и разсъждава с помощта на понятия (които са един вид… "патерици" на мисълта му!), то той е избрал пътя на дискурсивното познание и търсене на истината. Такъв човек не вярва на своята интуиция или пък изпитва недоверие към нея, той разчита на бавното и мъчително, но затова пък по-сигурно (както поне му се струва) движение към знанието и истината.

И така, интуицията се опитва да съзре истината непосредствено било в нагледа (явлението), било в чистия разум или интелект. Тя пък изпитва недоверие към простото свързване на понятията и към конституирането на знанието на тази почва. Възниква въпросът: кой от двата пътя на познание е по-ефективен и сигурен? На кой от тях трябва да разчита – и да се основава – логиката? Всъщност този въпрос съдържа в себе си възможността за два кардинално различни отговора. Това води до осъществяването на два проекта за човешка логика – интуитивистки и дискурсивен. Ако си спомним какво казваше откривателят на λογος-а Хераклит (а именно, че λογος-ът ни говори и че от нас се иска само да го чуем), то първият проект, интуитивният, има по-ранна история от другия, проекта за дискурсивна логика, реализиран от Аристотел (384-322 г. преди Христос). Интуитивната логика в разгърнатата й форма не е създадена и до днес, независимо от опитите на много философи в тази насока; един от тях принадлежи на Шопенхауер.

Същевременно дискурсивната логика, създадена от Аристотел в пълния й обем, съществува повече от 23 века и бива наричана класическа, съвършена. Това показва само едно: човешкото познание преди 23 века е поело по пътя на дискурса, пренебрегвайки другата възможност, тази на интуицията. Тук става дума, разбира се, за западното познание и съзнание, тъй като на Изток (Индия, Китай) ситуацията е коренно различна, там интуитивно-непосредственото “нагласяне” на субективността към истината на съществуващото се ползва с доверие и уважение. На Запад всички успехи и триумфи на познанието и науката се дължат на първоначалния избор на дискурса пред интуицията, но дали това е вярната насока на развитие на човешкия дух? Все по-силно усещаното през последните два века неудовлетворение от този избор – който дава мощно отражение не само върху начина на мислене, но и върху разбирането на живота и неговата задача – е симптоматично: западният човек “много знае”, има солидна наука и умее да прилага знанията си чрез техниката, но дали с това е постигнал истината на живота?

Науката, построена по този логически модел, се оказа откъсната, а също и враждебна на човека, тя дори достигна до практическата възможност да го унищожи (атомната бомба, екологичната катастрофа, заплашваща човечеството, експериментите в генетиката, преизпълнени с коварства и пр.). Дали пък цялата култура, израснала на почвата на дискурса, не е "сгрешена" още в основанията си, в своя принцип и начало? Този въпрос заслужава да бъде обсъден; изучавайки такъв тип логика, ние не трябва да я превръщаме в нещо свещено и неприкосновено.

Напротив, трябва да си даваме сметка както за нейната сила, така и за огромните й недостатъци, за пораженията й върху ума и душата. Може би само по този начин може да бъде внесен живот в логическото познание, може би само така логиката ще престане да бъде скучна и отблъскваща съзнанието на съвременния човек, преситен от "абстракции" и прекален интелектуализъм. Дали пък не се е изчерпал ресурсът на дискурсивното познание, дали неговият път не е вече извървян? Дали не е време човешкото познание да поеме по другия път – след като е съзряло, изпитало и усеща все по-силно жизнената потребност от един такъв поврат? Нима не сме изпитали до насита онова, което ни чакаше на финала на досегашното вървене по все един и същ път? Впрочем, и комунизмът, довел до такава трагедия милиони човешки същества, нима не е плод на прекомерно разрасналия се разсъдък, опитващ се вече да е "господар на живота "! Това са изключително интересни въпроси за обсъждане...

2.Абстрактно и конкретно

Ето още два други фундаментални логически термина, които сме длъжни още сега да обсъдим. При това също така внасяйки нужната прецизност на определенията, почиващи на ясно разбиране.

Образованият човек почти непрекъснато употребява думите абстрактно и конкретно, а също и латинския им вариант in abstracto и in concreto. Казваме също "абстрахирам се от нещо конкретно" като разбираме, че мислено "се отвличам", откъсвам се от него – за да стигна до представата това нещо, която е по-смътна и неясна в сравнение с този непосредствено даден предмет, откриващ ми се в непринуденото съзерцание. Всъщност абстракция означава точно това: "отвлечената представа" за нещо, която съм си създал, изпускайки някои черти на предмета и "задържайки" в съзнанието си други, които смятам за по-значими. При абстрахирането моето съзнание тръгва от прекия контакт с предмета, даден ми в съзерцанието и в явлението, но не се задоволява с това и чрез "изхвърлянето" и запазването на черти и признаци си изработва представа, а по-късно и понятие за рода предмети, към който той принадлежи.

Мисленето започва с това да уточниш понятието за онова, за което мислиш, и по-нататък вместо със самия предмет да "боравиш" именно с неговото понятие. Понятието възниква също и по пътя на обобщаването на черти и признаци, валидни не конкретно за даден предмет, а за всички предмети от този род. Затова понятието е победно по съдържание от конкретната представа за предмета, а в още по-голяма степен и от самия предмет, явяващ се по естеството си пълноценно единство (цялост) на всички негови черти и признаци. Но по пътя на "изграждането" на абстракции ние си мислим, че "улавяме" в тях тъкмо същественото и необходимото, "изпускайки" незначителното и случайното (дали е точно така?!). Мисленето ни води от конкретното към абстрактното (понятията и общите разсъждения), от единичното към общото, тъй като негова цел не е да описва пълнотата на единично съществуващия предмет, а да прониква във вътрешната същност, която е невидима за окото.

Интересно е обаче да се замислим "около" един такъв парадокс на мисленето: "бягайки" от предмета, откъсвайки се от неговата пълноценна и непосредствено съществуваща даденост в цялата й конкретика, в цялото му великолепие и неописуемо богатство, мисълта един вид се "затваря" в самата себе си, като при това се изпълва с увереността, че по някакъв тайнствен успява да навлезе в самата вътрешност, в "сърцевината" на предмета – как така? Оказва се, че мисленето чрез абстракции и общи понятия е устремено към вътрешността (същността) на нещата по пътя на... отдалечаването от тях самите, от тяхното непосредствено явяване пред съзнанието в цялата им жива пъстрота – нима това не е някаква непонятна "чудатост"? Възниква сериозният проблем: върху какво се основава увереността на разсъдъка, че съществува точно съответствие между "света на абстракциите" и "света на нещата"? Как става така, че същността на нещата... не принадлежи като че ли на тях самите, а може да бъде намерена някъде в абстракциите, в конструкциите на разсъдъка и във "примислената" връзка на понятията? Има ли наистина някакво действително превъзходство на общото пред единичното, на абстрактното пред конкретното – или това е някаква скъпо струваща илюзия? На тези и ред други такива въпроси може да отговори само философията, но до пълноценното ориентиране в техния смисъл пътя не е лек; едно от "изпитанията" по него е заниманието с логика.

Сетивно възприеманото конкретно, оказва се, може да бъде обхванато само... естетически. Това означава улавяне и преживяване на цялото богатство от черти и признаци на нещата, достигане до техния непосредствен живот. Тук имаме... бягство от абстракциите и оставане при нещата. Такова отношение е естетическо защото гръцкото "естетикос" означава тъкмо сетивно възприемащ, чувстващ. Нещата освен да бъдат мислени могат да бъдат и чувствани, нека да не забравяме това. Тук вече се намесва по-пълно интуицията, пренебрегната при мисленето, или поне оставена в сянка. Кое от двете – мисленето или чувстването – дава повече на човека, е тема на философията, която тук само поставяме.

3.Логическо и естетическо съвършенство

Тук отново ще се опрем на Кант, който внася яснота върху току-що поставения въпрос.
Едно познание, казва Кант, може да е съвършено или по законите на сетивността, или по законите на разсъдъка. В първия случай то е естетически, а във втория то е логически съвършено. Двете съвършенства са от различен вид: логическото почива върху съответствието на познанието с обекта, значи върху общовалидни закони и следователно може да се обсъжда според норми априори.

Естетическото съвършенство се състои в съответствието на познанието със субекта и се основава на особената сетивност у човека. Затова при естетическото съвършенство няма обективни и общовалидни закони, на основата на които да може да се отсъжда по един общоважащ начин и априори. Макар това да е така доколкото има общи закони на сетивността – които важат субективно за цялото човечество – все пак може да се мисли също така и за едно естетическо съвършенство, съдържащо основанието на едно субективно общо харесване. То се нарича красота, т.е. онова, което се харесва на сетивата в нагледа и тъкмо затова може да бъде предмет на едно общо харесване. Чрез това съответствие с общите закони на сетивността именно по вид се различава истинското, самостоятелно красиво – чиято същност се състои в чистата форма – от приятното, което изпълва усета само чрез дразнение или възбуда и поради това може да бъде причина единствено на едно частно (лично) харесване. Това разграничение на Кант също не е излишно да се има предвид.

На основата на току-що казаното Кант прави следните изводи. На първо място между двете съвършенства на нашето познание винаги присъства по природа един вид противоборство, което никога не може да бъде изцяло преодоляно. Разсъдъкът иска да бъде поучен и поучаван, сетивността – оживена, първият се стреми към прозрение и обяснение, а втората – към разбираемост. Следва ли знанията да поучават, то те трябва съответно и да бъдат обосновани; следва ли те същевременно и да развличат, то трябва да бъдат също така и красиви. От друга страна ако едно изложение е красиво, но повърхностно, то може да се хареса само на сетивността, не и на разсъдъка и, обратно, е ли то обосновано, но сухо, ще се хареса само на разсъдъка, не и на сетивността.

Потребностите на човешката природа изискват да се опитваме да съединим в едно двете съвършенства. Това означава да се мисли с настроение и с вдъхновение, а не прекалено скучно и сухо, знанията трябва да бъдат "просмуквани" от чувството за красота, точността и обосноваността да се съчетават с популярност и разбираемост. (Впрочем, нима множеството от хора не се опитва да мисли... със сетивата си, нали гордо казват: знам само онова, което виждам!)

И така логическата форма на изложението – а също и философската – може да бъде оживена и одухотворена чрез прибавянето към нея на една естетическа форма, което означава недостатъците на първата да бъдат смекчени с помощта на предимствата на втората. Самият Кант затова е смятал, че ако се намери един добър "популяризатор" на неговата философия, притежаващ и естетическа дарба (който да я изложи живо и разбираемо, а също и вълнуващо и впечатляващо за всяка душа!), то това ще бъде венецът на неговото собствено философско дело. (С това съвсем не искам да кажа, че... аз съм този човек; Кант е имал толкова много безкрайно даровити ученици, който направиха от неговата философия най-значимото духовно и културно явление на съвременния свят.)

Известно е, че мнозина читатели на Кант са се оплаквали от "варварския" стил на неговото Изложение, макар че то се отличава с перфектна точност, кристална логическа форма, обоснованост, стегнатост и дори с живост, интригуваща чувството. Техните оплаквания говорят, впрочем, за отсъствието на естетическо чувство по-скоро у тях самите, отколкото у Кант. Кант е пределно разбираем за всеки, който се опитва да разбира; всеки друг да се сърди на себе си, щом му се струва, че не разбирал; нима изложеното дотук от неговата философия е неразбираемо за някой?!

4.Съвършенството изобщо

Сетивността се опитва да постигне многообразието на нещата в техните явления за съзнанието; разсъдъкът търси тяхното единство в знанието. На сетивността й стига многообразието, за разсъдъка то е недостатъчно и затова той е устремен към единството. Човешката душа обаче се удовлетворява само от целостта на двете, от свързването на многообразието с единството, на сетивността с разсъдъка. (Нима тогава е чудно защо наред с това че ни харесва да... учим ние така силно също обичаме и развлеченията!?) Чистото многообразие без единство не може да ни задоволи, но същото се отнася за празното единство, откъснато от многообразието и дори противопоставено на него.

Съвършенството изобщо в човешкото познание се постига от хармонията на двете сили на човека. На даровития човек, чиято душа живее пълноценен живот, а в най-голяма степен на гения (постигнал границите на човешките възможности за познание и разбиране) тази хармония като че ли им е дадена по начало и "по рождение". Останалите, т.е. "всички ние" трябва да се опитват – използвайки творчеството на великите учители на човечеството – поне да й бъдат причастни.

5.Определяне на хоризонта на знанията

Знанието зависи и е производно, произлиза от познавателната способност на човека, а също се определя от целта на познанието, която също се дава от нас самите. Изобщо трябва да имаме предвид, че навсякъде става дума за човешко знание и познание, съгласувано с естеството на разума и λογος-а, с техния закон. По този начин единствено можем да си представим хоризонта на нашите знания. Винаги трябва да си даваме сметка доколко едно знание съответства на нашите цели и способности.

"Под хоризонт на нашите знания – пише Кант – следва да се разбира съобразеността на знанията изобщо със способностите и целите на субекта". Нали всеки "хоризонт" не е друго, а границата, предела, до който стига нашето виждане, а значи и чертата, зад която "за нас вече няма нищо". Това "виждане" съответства на нашите познавателни способности и цели, независимо от това дали виждаме с очите или пък с ума си. От това разбиране произлизат твърде значими следствия:

• Човешката познавателна способност не е безгранична, а ограничена; това е така, иначе изобщо не би могло да се говори за хоризонт на познанието и знанието;

• Човекът по принцип не може да знае всичко, а само онова, което не "надвишава" неговата способност за познание ("всеки мисли според ума си");

• Априорните и субективни форми на сетивността и разсъдъка (пространството и времето; категориите) задават човешката способност за познание, всичко онова, което не се "вмества" в тях, е непознаваемо за човека;

• От казаното следва, че на човека са достъпни само нещата за нас (явленията, феномените), ние не знаем и никога няма да узнаем какви са нещата в себе си, нещата "сами по себе си", т.е. такива, каквито те са безотносително (извън всякакво отношение) с познавателните възможности и способности на човека;

• Това е твърде ясно: всеки вижда онова, което е в състояние да види, чува само това, което е в състояние да чуе, знае само това, което е способен да проумее, разбира само онова, за което има усет; всичко останало е нещо, което за нас "не съществува", с което ние нямаме и не можем да имаме никакъв контакт;

• Всяко знание е относително и зависи от познавателните потенции на човека, то е субект-обектно съответствие, което зависи както от обекта (явлението), така и от субекта; не бива да приписваме на човека по-големи познавателни възможности от тези, които той наистина притежава;

• За да не се пораждат безпочвени познавателни претенции на човешкия разум, а също и неоснователни познавателни илюзии, трябва да сме наясно със собствения разум, с границата на човешката възможност за познание – за да не я престъпваме незаконно.
Това е основното от разбирането на И. Кант. Този е патосът на коперниканската революция във философията, която се свързва с неговата "Критика на чистия разум", с критическата философия на кьонигсбергския мислител. "Хоризонтът се отнася – пише Кант в своята "Логика" – до оценяването и определянето на това какво може да знае човекът, какво бива да знае и какво е длъжен да знае." По отношение на субекта Кант разграничава общ и абсолютен, от една страна, и особен и обусловен хоризонт – от друга.

Под абсолютен, общ хоризонт следва да се разбира припокриването на границите на човешките знания с границите на пълното човешко съвършенство изобщо. И тук следователно стои изключително важният въпрос: Какво може изобщо човекът като човек да знае? За отговора, който Кант дава на този основен въпрос стана дума по-горе.
Частният хоризонт зависи от всякакви емпирични (опитни) и специални особености, например тези на възрастта, пола, съсловието, начина на живот, и пр. Тук може да се говори и за един хоризонт на "здравия разум", за който си заслужава да се помисли повече относно естеството му.

Накрая трябва да се заключи с това, че има неща, които са над, а също и отвъд хоризонта ни. Това, което ние не можем да знаем, е над нашия хоризонт, което пък не бива или не е нужно да знаем, е отвъд хоризонта ни. Във връзка с казаното възниква въпросът за това каква е ползата от вглъбяването на съзнанието и ума в познанието и знанието.

Кант стига до следното решение: "Всяко логически съвършено знание винаги има някаква възможна полза, която, макар и да е непозната за нас, ще бъде вероятно открита от потомството. Ако в полето на науките се виждаше само материалната изгода, то ние не бихме имали никаква аритметика и никаква геометрия. Освен това нашият разсъдък е така устроен, че намира удовлетворение повече в чистото прозрение, отколкото в ползата, която би произлязла отнето".

6.Отношението към собствения хоризонт

Кант дава следните практически правила, които трябва да имаме предвид по отношение на своя личен хоризонт. Човек трябва:

• да определи хоризонта си наистина по-рано, но все пак, разбира се, тогава, когато може да си го определи сам, а това не се случва обикновено преди 20-та година;

• да не променя хоризонта си лесно и често (да не се мята от един към друг);

• да не мери хоризонта на другите според своя и да не смята за безполезно това, което няма полза за нас; чиста наглост е да искаш да определяш хоризонта на другите, тъй като не се познават достатъчно както техните способности, така и намеренията им;

• нито да разширява твърде много, нито да стеснява твърде много хоризонта си. Защото който иска да знае твърде много, накрая не знае нищо и, обратно, който вярва, че някои неща не го засягат изобщо, твърде често се залъгва.

Също си струва да опита:

• предварително да определи абсолютния хоризонт на целия човешки род (според миналото и бъдещето), както и особено

• да определи мястото, което заема нашата наука (или любимата наука) в хоризонта на знанието изобщо;

• при определянето на своя особен хоризонт човек грижливо трябва да оцени: към коя част на знанието има най-големи способности и наклонности, какво е повече или по-малко необходимо с оглед на определени задължения, какво не може да се съчетае с необходимите задължения и, накрая, е длъжен да се опита все пак повече да разшири хоризонта си, отколкото да го стесни.

Добре е да се знаят тези правила, нужно е най-малкото да не сме безразлични към своя хоризонт – за да се предпазим от тенденцията към "свиване" на собствения хоризонт, която "клони към абсолютната точка".

3.Способността за мислене

Мислещият, човекът, който мисли, е интересен за психологията и за философията; затова именно те се занимават с изучаването му. За логиката това кой мисли е съвсем безразлично, казахме, тя се пита само как мисли всеки мислещ човек, човекът, който при това наистина мисли (а не се заблуждава че прави точно това!). От друга страна за логиката е твърде важно да разбере как трябва да мисли всеки човек – ако иска това, което прави, с основание да бъде приемано за мислене в неговия истински смисъл.

Това е така, защото истинското, пълноценното мислене изисква известни усилия, свеждащи се до спазването на правила, които сме длъжни така или иначе да спазваме. Обикновено човек мисли "както се случи" или "както дойде", а също и както си иска, т.е. възползвайки се от свободата си. Такова мислене не е съвсем пълноценно и основателно, на него се дължи разноезичието между хората или това, че те не могат да се разбират напълно, да са убедителни, да говорят основателно и категорично истинно. Ясно е, че само в редки случаи някои човешки същества съзнателно лъжат или заблуждават другите, но повсеместно хората сами себе си (и без да искат това!) се заблуждават, "лъжат" се, грешат, изпадат в илюзии, усещат безсилие да постигнат истината.

Преодоляването на самозаблужденията и самоизмамите, избягването на "клопките", които ни дебнат по пътя на познанието и мисленето е смисъл на заниманията с логика. Защото именно логическото изкуство прояснява мисленето като такова и в чистата му форма; с това логиката спомага за пълноценната ориентация на човека като мислещ, като човек, който вече иска да знае и да изхожда от най-дълбоката вътрешна същност, от сърцевината на мисленето. В така започнатата тема за човешката способност, свързвана с пълноценното мислене, нека най-напред да се спрем на въпроса за общия, абстрактния логически субект на мисълта – който е един вид образец за всеки човек, стремящ се да бъде мислещ.

1."Всеобщият мислител" на логиката

Отказвайки се от невъзможната за изпълнение задача да бъдат описани особеностите на мисленето на всеки отделен човек, логиката, разбира се, постъпва съвсем разумно. На нейно място тя си поставя нещо изпълнимо: да създаде, да конституира типа на всеобщия мислител, който... винаги мисли истинно и основателно, т.е. постига и изразява мисълта в нейната единствена, всеобща и необходима форма. Това е един мислим, съвършен, идеален тип на образцовия мислител, за който грешките и илюзиите на човеците – за тях вече стана дума – са нещо непостижимо, невъзможно. Този всеобщ мислител на логиката се оказва носител и олицетворение на разума и λογος-а, на свръхчовешката сила и мощ на мисълта, която съответства на самата себе си и е адекватна, следователно, на Божията мисъл.

Казвам това, защото тук става дума за мисълта на всяко разумно същество – а не само за мисълта на човешките същества, които може би не са единствените, претендиращи за разумност в този необятен Космос. Следователно всеобщият мислител на логиката не е абстракция, един вид "извлечение" и "екстрат" само на човешкото мислене – с всичката му сила и слабост – напротив, мисълта на този "всеобщ мислител" се стреми да постигне пълнотата и съвършенството на мисълта на Бога, на абсолютната "изпълненост" или потенция на висшия, на Божествения Разум. Безспорно е, че има толкова много чисто човешки "логики", техният брой дори може би съвпада с числото на всички живеещи под това небе. Но не това е логиката, която ни интересува и към която искаме да бъдем причастни. Нали казахме, че се отказваме от изучаване на човешкото (субективното, изкривеното, непълноценното и пр.) в нашите мисли; нека тогава приемем, че чрез логиката се отправяме към Божественото, към Абсолютното в тях!

Логиката, както, впрочем, и цялата философия, се опитва да ни помогне да надмогнем себе си – отказвайки се от ограничеността и непълноценността, която всеки човек има или "притежава"; но този товар и тази тежест могат да бъдат отхвърлени, не сме обречени да изнемогваме вечно под тях. Става дума за пътя на свободата, по който философията ни води, стремейки се към това сами да го възжелаем и уверено да тръгнем по него. Логиката просто е едно от средствата, с които философията разполага, за да ни помага в това наистина свръхчовешко усилие: да бъдеш разумен по подобие на Бога, да усетиш неговата интелектуална сила в себе си, неговия неизтощим потенциал и всичко превъзхождаща мощ. Та нали ние сме творение на Великия Създател, което не бива да пада надолу, а е длъжно да се развива съобразно своя съвършен образец?!

И така, всеобщият мислител на логиката, явяващ се образец за всеки мислещ човек, дължи възможността си, а също и своята действителност като логически субект единствено на това, че сам по себе си е проекция на Абсолютния Разум, който от своя страна е съществен "отблясък" и проява на Божията мисъл. Струва ми се, че тази философска представа трябваше да бъде изречена още сега: за да имаме нужната яснота и нужното разбиране, което да ни води по-нататък в правата, единствено вярната посока. Не бива да се самозаблуждаваме, че човекът е създал както разума, така и λογος-а, че той е "изобретил" дори мисълта като духовна потенция; това не е по силите на слабия човек. Именно затова сме длъжни, като не се самозабравяме, точно да разбираме извора, от който черпим своята сила, всичките си възможности и способности, извора, който дори ни е дарил живота наред с така потребната ни свобода.
Всеобщият субект на логиката персонализира – олицетворява, оличностява – вечно истинната мисъл и разумното познание, а това е необходимо защото мислене и мисъл без мислещ няма и не може да има. Това не означава, че в логиката трябва да се разглежда съдържанието на неговите мисли; персонализираността на логическото мислене в лицето на всеобщия субект се свежда до търсенето на развитата форма и установяването на закона на мислите, които той има – и към чието съвършенство е прекрасно да се приобщим.

2.Всеобщност и необходимост

Мислите на всеобщия субект съдържат най-вече необходимост и всеобщност. Първото означава, че елементите на мисълта са постигнали единство и цялост, изразени в единствена и пълноценно съществуваща форма, форма, която "не може да бъде друга". Казано иначе, тяхната необходимост се свежда до това, че в такива мисли няма нищо случайно намиращо се и "кой знае откъде взело се"; в тях също няма несвързани или пък чужди на единството елементи и части; тяхната форма е изкристализирала в своята абсолютна чистота, неповторимост, закономерност; в тях нищо не може да бъде добавено или отнето без нарушаване на органиката, която придава единство на цялото. Излиза, че необходимостта на мислите е компонент на тяхното съвършенство; същото може да се каже за и за тяхната всеобщност.

Всеобща е мисълта, която съдържа в себе си всички без никакво изключение компоненти (елементи), които са необходими за съществуването й във формата на едно съвършенство и пълнота, от една страна, и, на второ място, която се отнася до всички възможни и действителни нейни обекти, до всеки потенциално или актуално съществуващ неин предмет. Мисълта, чието качество е всеобщността, не е ограничена по отношение на своята валидността един или няколко случая, а тя е в състояние да обхване – по един необходим начин обаче! – всички без никакво изключение случаи. Не е всеобща, да речем, мисълта, че "някои звезди са красиви", докато пък изказването звездите са красиви е всеобщо, нещо повече, то съдържа в себе си и една налагаща се безпрекословно необходимост, която ни предпазва от желание да спорим относно неговата правота. Същото обаче не може да се каже за първото изказване или мисъл, която поради отсъствието както на необходимост, така и на всеобщност, ни провокира да запитаме: "А защо, впрочем, само някои звезди са красиви?!", което означава, че в нея не сме съзрели изискващата се за едно твърдение и от само себе си налагаща се необходимост.

Изказването "Някои камъни, хвърлени нагоре, падат на земята" е пример за пълно отсъствие както на необходимост, така и на всеобщност – и точно затова е съвсем неудовлетворително за разсъдъка. Разбира се, твърдение, което се основава на всеобщата и необходима форма на физичния закон за гравитацията е лишено от подобни недостатъци и затова напълно задоволява нашия разсъдък. И така стигаме до един основен въпрос на логиката, а именно: Как мислите достигат до всеобщност и необходимост?. Така поставен, въпросът изисква да се раздели на двата аспекта и те да бъдат разгледани поотделно, което ще бъде направено по-нататък. Тук обаче ще бъде казано нещо, което е валидно както за всеобщността на мислите, така и за тяхната необходимост.

3.Човешкото познание

Мисленето е съставна част на познанието и на съзнанието. Даже тук, мислейки за самото мислене, пие се опитваме да достигнем до познанието му, до знание за него.
Вече знаем от психологията, че човешкото познание има два етапа или стадия: сетивност и разсъдъчност, разсъдливост, свързвана с интелектуалните усилия на душа, с дейността на ума. Всъщност това са двата основни вида познание, на които човекът е способен; същевременно връзката, зависимостта между тях е безспорна. Познанието започва, да приемем, със съзерцанието на нещата, с тяхното сетивно възприемане. Това е сетивното познание, чрез което душата се изпълва с "материал" или със съдържание, разбирано като всичко онова, което ние така или иначе сме възприели, от което сме се впечатлили. Възприетото, материалът на сетивността по-нататък трябва да бъде "обработен" от нашата познавателна способност, която се опитва да внесе ред и организация в него. Най-напред с тази задача се заема човешката сетивност като активна познавателна сила, дадена на човека. По-нататък внасянето на ред в материала на познанието бива продължено от разсъдъка, който именно мисли, а също се стреми да обяснява. В края на познанието се стига до истинното знание за "това, което е, такова, каквото е" (Хегел) и в него душата на човека се стреми да се добере до закона на съществуващото, до неговата същност и най-дълбока вътрешност. Така се осъществява едно движение на познанието от външното, от повърхността на предметите (т.е. сетивно наблюдаемото и възприеманото) към тяхната вътрешна същност и сърцевина. Ясно е, че цел на човешкото познание е истината, тя именно е негов идеал.
Нека сега да се вгледаме по-внимателно и да се опитаме да разберем как е "устроена" човешката познавателна способност, състояща се от разсъдък и сетивност. Знание за всичко това – най-задълбочено и съвсем проницателно – ни даде великият немски философ Имануел Кант, който е живял в гр. Кьонигсберг, Източна Прусия през времето, от 1724 до 1804 г. Откритията на Кант в областта на философията се съдържат в неговата знаменита книга "Критика на чистия разум".

Най-напред Кант се пита как е възможно сетивното познание, възприемането на нещата в нагледа. Тук трябва да разграничим два основни фактора на познанието, които го правят възможно и... действително. Първият се дължи на обекта и това е доставяният чрез сетивата материал (съдържание), а вторият е зависим от субекта и с него се свързва формата (реда, подредеността) на сетивността, на сетивното познание. Зависимото от обекта може да бъде наречено в случая обективно, а зависимото от субекта – субективно. Оказва се, че по съдържание познанието ни е обективно, а по форма то е субективно и цялата работа по-нататък до вникването в неговия "механизъм", в това как то става.

От друга страна Кант въвежда още две необходими за анализа на сетивността (а след това и на разсъдъка) понятия. Онова, което се появява след опита и следователно зависи от него, Кант нарича апостериорно (от a posteriori, т.е. след опита), а другото, онова, което съществува в готов вид преди всякакъв възможен опит, се оказва априорно (от a priori, преди опита). Тук вероятно е потребно пояснение с пример.
Ето аз в момента възприемам лежащата пред мен книга. Тя е тук, пред мен, на една ръка разстояние, и аз мога сега, в този момент, да я взема и разлистя. Тези "тук" и "сега" (също "до", "някога", "около", "пред", "зад" и пр.), свързани с мен самия, с моя начин на възприемане, не зависят от никакъв опит, напротив, самите те са условия, правещи възможен всеки такъв опит на възприемане. Всяко възприятие е възможно благодарение на формите на пространството и времето, давани от субекта, които са априорни.

Аз възприемам и мога да възприемам неща "около себе си" само защото "нося в себе си" формите на пространството и времето, явяващи се условия на всеки мой опит. Всеки човек е така устроен, че може да възприема неща в пространството и времето, нито един човек не може да възприеме нещо ако то е... "извън" пространството и времето. Следователно установихме две субективни и априорни форми на човешката сетивност, правещи възможен всеки човешки опит, и това са пространството и времето. Другояче казано, ако не съществуваха човешките представи за пространство и време, които прилагаме при всяко възприятие на неща, и ако те не бяха предварително готови преди всеки възможен акт (опит) на възприемане, то тогава би било абсурдно даже да си помислим – а какво остава да осъществим! – дори и едно конкретно възприятие.

Но субективни условия на познанието съществуват и на ниво разсъдък. Става дума за онова, което ние даваме "от себе си" когато мислим. Например в резултат на мои наблюдения аз стигам до мисълта и изричам твърдението "А е по-голямо от В", а също, да речем, "А е вдясно от В". Аз съм извършил, в случая, мисловната операция сравнение и съм констатирал току-що казаното. Да помислим обаче още малко: как бих могъл да сравнявам два предмета по отношение на тяхната големина ако нямам заложени в своето съзнание понятията за голямо (и малко), а също, в другия случай, за ляво и дясно! Колкото и да се струва странно на пръв поглед, аз пристъпвам към всеки конкретен акт на сравнение с предварително готови понятия "голямо" и "малко", които не съм извлякъл от никакъв опит. Напротив, тъкмо благодарение на тях е възможен изобщо един такъв опит на сравняване, на установяване на отношение. Дори и някакъв хипотетичен “най-първи” опит на сравнение, който някога съм правил, би бил абсолютно безсмислен, ако аз предварително не съм знаел какво търся, а именно "голямо" и "малко", приложени при самото сравняване от моя разсъдък. Същото може да се каже и по отношение на изказването "Този триъгълник е правоъгълен", което нямаше да значи нищо ако в разсъдъка ми не съществуваха понятията за "триъгълник" и "правоъгълност".

Следователно всички понятия, които нашият разсъдък употребява при мисленето, и особено такива като причина, отношение (голямо и малко, повече и по-малко и т.н.), необходимост, възможност и пр., наричани във философията категории, са априорни форми на разсъдъка и от тях зависи – от страна на субекта – самата възможност за познание. Без това, което дава субектът от себе си (понятията) и без това, което той прави, търсейки връзката между тях и предметите (обектите), е невъзможно съществуването на никакво познание. Всъщност това е толкова ясно: без човека няма и не може да има човешко познание; защото именно човекът е познаващият, субектът на това познание, неговата активна и насочваща сила.

И така, човек в своето познание прави две неща: наблюдава и разсъждава, съзерцава и мисли. В първото той постига явлението, а във второто – същността на нещата. И в двете той внася своя решаващ дял в познанието им, прилагайки своите субективни и априорни форми на сетивността и разсъдъка. Следователно в нашето познание нещата не са точно такива, каквито те са "сами по себе си" или "в себе си", нашата човешка намеса, нашият дял в картината на света не може да не даде своето отражение. (Но нали дори и това, че имаме само пет сетива – а не десет! – неминуемо води до ограничеността на човешката сетивност, която именно е крайна, а не безкрайна по своите възможности!) Затова Кант показва, че първото – нещата такива, каквито те ни се представят или явяват, сиреч нещата за нас – трябва да бъде разграничено от второто, от нещата в себе си. "Нещото в себе си" и "нещото за нас" са двата основни кантови термина, които занимаващият се с логика трябва да знае.

На основата на всичко казано дотук вече може да се отговори на поставения въпрос за това как мислите ни достигат до всеобщност и необходимост.

Тяхната всеобщност и необходимост не може да бъде извлечена от опита, напротив, тя се основава на априорните форми на разсъдъка. Другояче казано, всеобщността и необходимостта на мислите е сътворена от човека, тя е "заложена" в естеството на неговия чист разум – като човешка познавателна способност. Вярно е, че "всяко друго разумно същество" би трябвало да изразява своята разумност тъкмо по същия начин, но това не е основание да надценяваме своята познавателна способност. Впрочем, разбирайки я в нейната истина, ние точно по този начин признаваме и достойнството й: за Кант човекът е законодател на природата – поне що се отнася до познанието, не до съществуването й.

4.Как човек мисли?

Казаното по-горе вече направи възможно смисленото поставяне на този въпрос, а също и търсенето на разумен отговор.

Мисленето е свързване на понятия с помощта на най-общите, на "най-силните" понятия, наречени категории. Такива са думите, които вече употребихме в досегашния си анализ и без които е невъзможно да се мисли, а именно необходимост, възможност, причина, явление, същност, отношение, съществуване и пр. Това са именно априорните, "заложените" в разсъдъка, форми на всяко мислене и познание, които го правят... възможно и действително. Чрез тях съдържащото се в опита бива мислено, т.е. подреждано, свързвано, структурирано, организирано, прояснявано и пр. Особена роля за познанието има категорията причинност, от която се извежда и на която се основава цялото естествознание, науките за природата. Наистина, какво означава например едно физично явление да бъде опознато? Нищо друго освен откриване на скритите причини, които го пораждат и му придават действителност. Намирането на причините на явлението вече хвърля светлина върху неговия механизъм, начин на протичане. Ако добитото знание за конкретната причина на нещо е вярна, то неговата истинност трябва да бъде демонстрирана в опита, експериментално, или пък да се потвърждава и да бъде валидна за всеки опит. Това са ясни положения.

Чистото мислене, т.е. мисленето извън опита и независимо от него, се оказва, че има известно саморазвитие. Става дума за мисленето на самото мислене, а също и за независещата от никакъв опит същностна (субстанциална) връзка на категориите. Това чисто, есенциално (от лат. essentia – същност) мислене е основа и двигател на всяко друго мислене, в това число и на онова, което обслужва опита и го направлява.

Следователно не мисли в истинския смисъл на тази дума онзи, който не е наясно с дълбоката връзка на категориите, т.е. оградил е съзнанието си от логоса и значи го е "капсулирал" в самото себе си, в неговата откъснатост от живота на понятията, явяващ се предмет на логиката. Да мислиш означава да мислиш логически, т.е. съобразно с извечната връзка на самите понятия, другояче казано, съобразявайки се със законите на самото мислене, с λογος-а. Мисленето не познава и е дълбоко враждебно на всеки произвол, то не търпи хаоса, случайността, привидността. Изучаването на логиката култивира една жизнено необходима дисциплина на ума, която е признак на разумния човек.

2.Началата на логиката

По необходимост тук отново поставям въпроса за началата на логиката, т.е. за изходните опорни точки на нашата мисъл – когато тя се опитва да мисли върху самата себе си, за самата себе си. Трябва да намерим прости, ясни и очевидни положения, не нуждаещи се от особено доказване, от които – като от нещо твърдо и здраво – тръгва мисълта в своето самопознание. Това са твърдения, които – подобно на аксиомите на математиката – не се извеждат от нищо друго, а служат за основа на всичките ни по-нататъшни изводи. Те са нещо първо, прието "на вяра", което се превръща в начална опорна точка на мисълта. С други думи казано, те са изходна предпоставка на мисълта, неин постулат. Какво, впрочем, е постулат и как той се определя?

1.Постулат и постулиране

Тези думи може би звучат "страшно", съвсем объркващо, но зад тях не се крие нищо сложно и неразбираемо. Не ги въвеждам случайно, без тях просто не може.

Да постулирам нещо означава да изразя своята интуиция, вътрешното си предчувствие относно предмета на своята мисъл. Аз избирам и решавам, че това ще бъде началото на моето разсъждение – без да зная защо точно него избирам и без да мога да обясня точно и пълно защо оттук тръгвам. Ако можех да обясня, това означава да посоча друго, по-основно твърдение, което да определи настоящото ми твърдение. Но тогава другото става "по-първо", изходно и определящо, а нали аз търся първо и начално положение, в сравнение с което всички останали са производни и следващи? Постулатът от нищо не следва, напротив, всичко друго следва и зависи от него. Щом моят постулат не бива да бъде извеждан от други твърдения, то ясно е, че той не може да бъде обяснявай и доказван. В такъв случай не ми остава нищо друго, освен да се осланям на своята интуиция, която ме насочва да приема за начало на разсъждението си това твърдение. Понеже нямам друг изход в тази ситуация, в която е попаднала моята мисъл, аз се подвеждам от интуицията си и вярвам, че тя правилно е отсъдила. Аз не мога да зная дали това е така, но тъй като нищо друго не ми остава, се опирам на своята безсъзнателна увереност, на своята интуиция.

Следователно тук не може и да става дума за истински избор на едно от няколко възможни положения въз основа на съзнателни аргументи и мотиви: защото за него ще ми бъдат необходими "по-първи" твърдения, които аз не мога, няма как да имам. Всички наши възможни твърдения са подредени и свързани едно с друго в "мисловни вериги” или редици, но нали трябва да има едно първо и начално твърдение, което от нищо не следва: защото именно е начало? Относно неговото определяне ние се опираме единствено на интуицията, на безсъзнателната увереност и на вярата си. Вярата е такава удивителна човешка способност, която не изисква никакви аргументи и основания за себе си, нея просто я има или я няма: "Вярвам, че е така!" или "Вярвам, че това трябва да бъде така!" – ето ги непоклатимите от нищо положения на вярата и интуицията, които стоят в основата на всички наши твърдения за нещата, в основата на всички наши знания. Увереността, произлизаща от вярата, е Архимедовата опорна точка на мисълта и на знанието, без която никакво човешко познание не може да има. Интуитивната увереност е напълно достатъчна за да тръгне мисълта ми в някаква посока, от нея аз черпя по-нататък аргументи и сила за мисълта си, върху нея аз строя сложната и внушителна "постройка" на знанието и познанието си.

След като интуицията ми е подсказала един или няколко постулата, върху тях аз вече мога да изграждам плетеницата на своите твърдения, мисли и знания. Всичко по-нататък необходимо произлиза от постулатите, дължи се на тях, изцяло зависи от тях. Появяват се вериги от мисли, които водят "нанякъде", но аз самият не зная и къде те ще ме изведат. Това е така, защото ако аз предварително знаех онова, което искам да открия и разбера, ако то ми беше известно преди да почна да мисля за него, то тогава има ли смисъл изобщо да бъде търсено? Нали нашето познание е насочено към търсене на неизвестното, а не към потвърждаване на онова, което "и без това си знаем", което е "ясно само по себе си"? Търсеното трябва да бъде извод, резултат на разсъждението, а не предпоставено знание или мнение, което искаме да наложим – или потвърдим.

Истинското познание бива насочвано единствено от стремежа към разбиране и проясняване, а не от желанието да налагаме единствено самите себе си, своите предразсъдъци, предубеждения, своята, накрая, ограниченост. Нали познанието трябва да разшири и задълбочи моите възможности и моята мисъл, а не просто да я "препотвърди", т.е. да остане в границите на предварително зададена рамка, тази на "готово даденото” и "ясното само по себе си"?

Това, че аз не зная края на своето разсъждение още преди да съм го предприел, е, следователно, нещо съвсем естествено. Ориентирите на моята мисъл се "съдържат" или са "заложени" в самата нея, т.е. в постулатите, от които съм тръгнал. Аз съм длъжен да следвам само тях, само такива вътрешно присъщи на моите постулати ориентири. Нямам право нищо да добавям "отстрани", т.е. да привнасям нещо, което да е породено от други постулати или предпоставки. Това е така, защото всичко, което не следва от моите постулати, е външно по отношение на тях, и следователно то руши органичната връзка на моите твърдения и изводи. Но да спра дотук и да предложа да погледнем на всичко това от друг ъгъл.

2.Принцип и система

Казах, че твърденията се подреждат във "верига", произлизайки от постулати. Те, следователно, трябва да придобият формата на една цялост и единство, появявайки се естествено и непроизволно в резултат на развитието на постулатите. Освен това в поредицата от твърдения трябва да съществува вътрешна и необходима връзка. На това място възниква въпросът: как се поражда връзката между твърденията, благодарение на какво тя изобщо съществува?

Онова, което придава единството и целостта на дадени твърдения се нарича принцип. Принципът е обединяващото ядро на твърденията, "фокусът", през който те се пречупват, за да придобият единството и целостта, които са им потребни. Следователно принципът свързва и придава общност на твърденията, насочва ги в определена посока, преодолява опасността да бъдат несвързани и разнопосочни. На разсъжденията без принцип липсва ориентир, при тях не може да има яснота и последователност, "стегнатост" и хармоничност, те са "разводнени" и като че ли "отрупани накуп", такива разсъждения са хаотични, неподредени, неразчленени, смесени и пр. Нашият ум изисква ред и стройност на поредицата от мисли и ненавижда "бъркотията" и неяснотата, неразбираемата сложност и изкуствената, умишлено създавана трудност. Разсъжденията ни трябва да стават с лекота, а тази лекота я получаваме само тогава, когато сме водени от принцип и сме верни на него. Принципът е този, който като че ли ни "подсказва" следващите твърдения, направлява хода на нашата мисъл, увлича ни в неговото понататъшно изразяване и развиване. Появата на трудност означава "изгубване" на принципа или дори "измяна" на нашия собствен, дълбоко потребен и свободно избран принцип. Обикновено казваме, че ние "провеждаме" някакъв принцип, но вярното е това, че колкото ние него водим, толкова и той води и направлява нашето съзнание по пътя на познанието и мисленето.

Разсъжденията, водени от принцип и пораждани от неговия вътрешен потенциал и сила, съвсем естествено придобиват формата на система. Системата е образование, в което Частите са свързани в нещо цяло и единно. Впрочем, думата система произлиза от гръцката дума ςιςτεμα (система), която означава точно това: "цялото, съставено от части, съединението, съвкупността от елементи". Отделните твърдения ако са "частите" или елементите, то от тях трябва, следователно, да възникне цялостната мисъл, т.е. системата от твърдения. Системата е образование и подреденост на частите, свързаност на всичките твърдения в една "постройка", която си има фундамент или основа (постулатите), "скелет" и "тяло", т.е. вътрешна конструкция, която поддържа частите и ги крепи от разпадане, "свързващ материал", подобен на хоросана и цимента в строителство, "спойващ " елементите в нещо цяло, и, накрая, "връх" или "покрив", който увенчава и завършва цялото "съоръжение".

Описаният по-горе характер на системата е именно от архитектонически вид, другояче казано, връзката в нея е архитектоническа. Както архитектът създава проект на постройката, а строителят я изгражда от основите до комина, по същия начин възниква архитектоническата връзка между мислите и нашите разсъждения, като разликата е само в това, че тук архитект и изпълнител съвпадат. При архитектоническата връзка спойката на частите в единна система е здрава и Не позволява разпадането, както и отпадането (без последици за цялото) на някоя обособена част. Системата от този вид буквално се гради част по част съобразно някакъв план или цел, цялото може да бъде видяно в идеална форма (като проект) преди още да е завършено или изпълнено. Много често ние свързваме нашите мисли именно по архитектонически начин, тук просто се искат известни умения за изграждане на цялостни разсъждения чрез свързване на части. (По същия начин, мога да добавя, домакинята плете своя пуловер, прокарвайки нишката – принципа! – през много фигури и "заврънкулки" докато постигне желаното, произведението на своето изкуство.)

Съществува обаче и друг тип връзка между частите, а именно органическата. Нашите мисли могат да бъдат свързани и органически, т.е. по аналогия с "частите" (органите) на живия организъм. Ясно е, че това е по-висш и по-труден за осъществяване начин на мислене, при който се постига непълноценна цялост и хармония на разсъжденията. Тук само условно можем да говорим за "система от мисли", тук се появява една и единна жива мисъл, при която отношението на частите съхранява най-съвършено единство и цялост. На пръв поглед е трудно да се схване разликата между двата вида връзка на мислите и затова ще приведа думите на великия немски философ Артур Шопенхауер (1778-1860), в които най-ясно и добре се изразява тази разлика:

"Системата от мисли трябва неминуемо да има архитектоническа връзка, т.е. такава, в която едната част постоянно поддържа другата, не бидейки обаче също от нея поддържана, крайъгълният камък поддържа накрая всички останали, не бидейки от тях поддържан, върхът е поддържан, сам не поддържайки. Единната мисъл, напротив, даже и ако позволява – заради нейното предаване на другите – разделянето й на части, то връзката на тези части все пак трябва да бъде органическа, т.е. такава, в която всяка част дотолкова съдържа в себе си цялото, доколкото и сама се поддържа от цялото, никоя не е първа и никоя не е последна, цялата мисъл посредством всяка част придобива повече яснота и даже и най-малката част не може да бъде разбрана напълно докато предварително не е разбрано цялото."

Ние по-нататък отделно ще изследваме двата типа връзка. Тук можем да кажем само това, че архитектонично построената мисъл е характерна за науката, докато мисълта от органически тип е повече срещана във философията – и в изкуството.

3.Форма на мисълта

Всяка мисъл или всяко твърдение по определен начин ни каза нещо за нещо. Тук, следователно, откриваме три основни момента:

• онова, за което мисля. Става дума за предмета на мисълта, или мислимото. Мисълта се отнася за нещо, пък дори и това нещо да е... нищото или, да речем, всичко. Можем да мислим за нищото, то значи е станало предмет на мисълта, но да мислим нищо, т.е. да липсва предмет на мисълта, е невъзможно;

• онова, което мисля. Това е "материята", "материала" или съдържанието на мисълта. Тук нещата са още по-ясни: ако някой ни попита "Какво мислиш?” и ние отвърнем: "Нищо", то това означава, че този човек не мисли, че в неговото съзнание липсва всякаква мисъл. Но когато мисли, човек винаги мисли нещо, т.е. мисълта му съдържа нещо, има "материя" или "материал". Когато кажем: "Мисля си нещо", то това "нещо" е тъкмо съдържанието на мисълта ни;

• как, по какъв начин мисля. Тук вече въпросът не е дали изобщо мисля "нещо за нещо", а за това как, по какъв начин мисля. Мисълта, безразлично каква е тя, е организирана по някакъв начин, частите й са свързани така или иначе, тя – другояче казано – е оформена някак или има своя форма. Казвайки "форма", не трябва да разбираме начина на съществуване на мисълта, т.е. "под каква форма" тя съществува – писмена, говорима, "казана" с жест, мимика на лицето, бързо или бавно изразена и пр.

Това също е форма, но външна и несъществена, по-важна е вътрешната, изграждащата самата мисъл и организиращата я форма. Тази форма е съществената и необходима структура на мисълта, устойчивата връзка на нейните части, тя именно придава единството и целостта, органиката на тази конкретна и съществуваща мисъл. Кой от тези три аспекта интересува най-вече логиката? Дали за какво, или пък какво, или, накрая, как мислим?

Предметите, за които можем да мислим, нямат брой, за всичко съществуващо на този свят може да се мисли. Науките си подбират някаква област на съществуващото и мислят за нея, опитват се да я познаят, да достигнат до знание за нещата, които я съставят.
Същевременно те са избрали и ъгъла, под който гледат на нещата, позицията, която човекът изобщо може да има към тях. Затова първият въпрос: За какво човек може да мисли? е интересен за отделните науки. Затова те осъществяват познание на нещата, съществуващи на този свят.

Естеството или съдържанието на човешките мисли също така е необхватно, хората могат да мислят каквото си искат, тук съществува безразделна свобода. Невъзможно е да се подредят или пък изследват съдържанията на мислите на всички същества, на мислите, които някому могат да хрумнат. Отчасти в тази област на съдържанието на мислите можем да се интересуваме единствено от мотивите, които карат хората да мислят едно или друго нещо. Следователно съществува въпроса: Защо така мисля? (или: Защо мисля това?) и на него се опитва да отговаря психологията. Логиката няма никакво отношение към тези въпроси.

Възможно е обаче да се интересуваме от самото отношение между предмет, съдържание и форма на мисълта, което е твърде важно – ако искаме да разберем основното за човешкото познание. Тук вече трябва да се включи и мислещият, т.е. субектът на мисълта и познанието или човекът като същество с определена способност за познание. Този проблем за човешкото познание изобщо, за връзката между предмет (обект), субект (човекът), между форма и съдържание на мислите и знанията, както и за тяхното отношение и зависимост, е област на философията в тази нейна част, наречена гносеология, учение за познанието, или пък епистемология, учение за самото знание.

4.Логиката

Логиката не се интересува нито от това "за какво" или "какво" мислим, нито пък от връзката между "за какво", "какво" или "как" мислим. За логиката е съществен единствено третият въпрос, а именно въпроса Как, по какъв начин?. От всичко останало логиката освобождава вниманието си за да може да се концентрира върху това: Как мисли всеки човек – когато наистина мисли? Следователно става дума не за всяко човешко мислене, а само за пълноценното, "истинското", разумното мислене, или за мисленето на всяко разумно същество. За да стигнем до формата на разумното мислене трябва да се откъснем от специфично човешкото, особеното и субективното в нашите мисли – за да блесне накрая истинното, всеобщото и необходимо мислене.

Това трябва да се разбере много добре, защото съществуват и специфично човешки начини на мислене – да речем "мисленето на българите" или пък на англичаните или немците, също, да речем, на... гейовете! – които изобщо не интересуват логиката. Така накратко стигаме до следното разбиране: логиката е философия на принципите, началата и формите на истинното, разумното мислене. Тя се ориентира към търсене на средствата за достигане на една цел: истината. Оказва се, че логиката се стреми да открие основанията, изворите, средствата и правилата на истинното мислене и се опитва нищо друго да не отклонява нейното внимание. За нея всяко твърдение, изказано от човек, е или истинно, или погрешно (неистинно, "лъжа"), а всички нюанси между тези два полюса оставя без внимание. Ограничавайки се с най-същественото, което изобщо може да е свързано с мисленето и неговите форми, логиката обединява силите и концентрира мощта си в една посока: истината, разума, λογος-а. Това обяснява непреходността на нейните достижения.

Посочените признаци на логическото познание дават основание да наричат науката, свързана с него, формална логика. Формалността се извежда от това, че формата на мисленето е център на нейните занимания. За да се избегнат отрицателни смислови нюанси – "формална" и "неформална", "формалност" и дори "униформеност" – нека я наричаме с по-достойното й име: класическа логика. Всъщност тя се стреми да открие и да ни даде точно това: класическата, съвършената мисъл. За човека, претендиращ да е дори единственото мислещо същество в цялата Вселена, нима може да има нещо по-значимо от това?!

1.Понятие за λογος

Най-трудното в една наука – особено пък във философията, която е... "нещо повече" от наука – е началото, т.е. откъде да се започне, как да се тръгне в познанието. Това е така, защото тук избираме посока и път, същевременно трябва да се признае, че ние все още "нищо не знаем", нищо не сме постигнали, пред нас е едно празно поле, една неизследвана територия.

Независимо от това дали пътят вече е бил извървян преди нас от други хора, ние сме в самото начало и трябва да изберем посоката, която ще определя движението на мисълта ни. Не можем да следваме стъпка по стъпка тези, които са вървели по някакъв път преди нас, ние трябва да направим своите си стъпки, а защо не и да поемем по свой път. Науката губи основната част от смисъла си (и от своята привлекателност!) ако ни принуждава само да вървим по отдавна прокарани, подравнени и извървени пътища, т.е. ако отнема свободата ни. В заниманията си с която и да е наука непрекъснато трябва да усещаме своята самостоятелност, свободната употреба на собствения ум.

Действително, откъде да тръгнем? Кое е началото на познанието, свързвано с логиката? Не трябва нищо да приемаме като готово и дадено, не трябва нищо да предпоставяме като предварително ясно и доказано. Единствената безусловна и необходима предпоставка би трябвало да бъде нашето желание за разбиране, собственото ни любопитство към новото и неизвестно познание, с което сме се заели. Нека да тръгнем все пак отнякъде – не можем безкрайно да си оставаме нерешителни! – нека да започнем с изясняването на думата λογος която лежи в основата и на думата логика...

1.Откриването на λογος-а

Това е направил гръцкият философ Хераклит от гр. Ефес, живял около 520-460 г. преди раждането на Христос. Произхождал от царски род, но още млад се отказал от титлата си, защото душата му го "дърпала" другаде. Наричали го “Тъмния” и “Плачещия” философ, защото, първо, изказванията му били "неясни", "неразбираеми", нуждаещи се от тълкуване или "тъмни" и, на второ място, защото смятал, че съдбата на човека на тази земя заслужава само окайване и оплакване. Съвременниците му го смятали за "многоумен", но и надменен повече и от който и да е друг, защото обичал да казва следните думи: "Многознайството на ум не учи, в противен случай то би научило и Хезиод, и Питагор, и Ксенофан". Смятал е, че съществува "една мъдрост – да се постига Знанието, което управлява всичко чрез всичко", а също е казвал, че "за закона народът е длъжен да се бие така, както се бие за градските стени". Възненавидял хората заради тяхната глупост, Хераклит се оттеглил и живял в планината, като се хранел с корени и треви, или, по други сведения, целият му живот минал в полумрака на един храм, където се бил уединил, за да се отдаде на философията. (Само вечер Хераклит излизал пред храма, където с увлечение играел с децата на топчета!) На този общо взето странен човек било съдено да открие тайнствения и многозначителен logos.

λογος-ът според Хераклит е закон на съществуващото, който трябва да бъде "чут" от хората и изразен в слово. λογος-ът е душата на kosmos-а и той "повиква" хората, но те не го чуват, а даже и да го чуят, не могат да го схванат и постигнат. Светът е цялост, подреденост и хармония, задавана от λογος-а, и съзнанието на човека не трябва да й бъде чуждо, а е длъжно да се проникне от нея. Отделните неща "текат", изменят се, възникват и се разрушават, но цялото запазва своята стабилност, единство и хармония благодарение на живия λογος. Изказванията и разсъжденията на човека трябва да бъдат съзвучни на λογος-а – и ако това бъде постигнато, се ражда словото, чиято пълноценност се дължи на съгласуваността му с λογος-а. λογος-ът задава космическия ритъм и подредеността на мирозданието, светът е хармоничен, единен и прекрасен, защото е оживотворен от logos-а. Можем да кажем и това, че хаосът е бил победен от λογος-а и така се е появил космосът. Общо взето така си е представял λογος-а неговият откривател Хераклит.

2.Смисъл и λογος

Векове по-късно последователите на Платон, т.н. неоплатоници, стигат до разбирането, че logos-ът е "изтичане"' (еманация) на умопостигаемия свят, който твори и формира нашия, сетивния свят, явявайки се негова душа. Носител на духовна същност е именно словото (logos-а), то превръща нищото, небитието (инертната, пасивна материя) в живо битие, в динамична и активна реалност, в свят и λογος.

В християнското учение λογος-ът е преосмислен и разбран като слово на личния и жив бог, "повикващ" с това слово нещата и така изваждащ ги от небитието. В Евангелието от Йоан е казано: "В начало бе λογος-ът, и λογος-ът беше у Бога, и λογος-ът бе Бог". Трябва да се знае, че гръцката дума λογος, обикновено се превежда с думата "слово". Цялата история на земния живот на Иисус Христос се разглежда като въплъщение и "очовечаване" на λογος-а. Христос донася на хората откровението (или слово на живота) и самият той е това откровение, саморазкриване на невидимия Бог. По такъв начин по естеството си (по своята вечна същност) λογος-ът предвечно се поражда от самия Бог-Отец, а по начина си на действие е въплътеният Син Божий и Син Човешки. В света λογος-ът действа чрез нетленните Божествени Енергии като единство на Слово и Дело, Закон и Приложение, Знание и Осъществяване, (виж гл.II, 3, Философия на религията, "Човешкият дух като субект на богопознание...")

Тази историческа справка вече е достатъчна за да направим необходимите философски обобщения.

Понятието λογος е многозначно понятие. λογος-ът е в едно и също време и слово (или изказване, изречение, реч), и смисъл (или понятие, разсъждение, основание). Видяхме, че слово тук се разбира не просто като звук, който можем да чуем, но и нещо повече от това, а именно като смисъл, който ни се явява, оформя и подрежда чрез речта. Съществува още един нюанс в понятието за λογος, свързван с обикновената битова потребност от броене, "правене на сметки", даване на отчет. Съобразно него λογος-ът е даденото, за което умът трябва да си дава отчет, "да държи сметка", и в същото време λογος-ът е самата тази "отчитаща " дейност на ума. Накрая, λογος-ът е пряката смислова подреденост на битието и съзнанието, противоположна на всичко “безотчетно” и безсловесно, не даващо отговор и безотговорно, безсмислено и безформено, неподредено и хаотично в света, живота и човека. Не се ли оказа този logos едно прекалено богато по смисъл и многолико понятие?

Нека да съберем "на куп" всички значения на думата λογος. λογος-ът е слово, изказване, реч, изречение, смисъл, понятие, разсъждение, основание, подреденост, даваща хармонията на нещата и на нашите мисли, нещо, за което умът трябва “да си прави сметка”, "да държи отчет", да отчита. Каква е връзката между тези значения, има ли нещо, което да ги обединява в една цялост, в някакво единство? Можем ли другояче да наречем λογος-а, поне с една или две думи, които да носят в себе си целият този пребогат смисъл?

Има такава възможност. λογος-ът е знание и също така разум. С това е казано всичко, по-просто от това не може да се каже. Трябва да разбираме λογος-а пълноценно и истински – дават ли ни тези две думи самата истина за λογος-а, неговата изключителна ценност за човека и живота? Казахме също, че λογος-ът е смисъл, т.е. той може да се постигне с мисъл, той е с-мисъл. Нашият разум или дори ум, търсейки знанието, го намира с мисълта си, нали с мисълта си постигаме с-мисъл-а! Това не означава, че нашата мисъл или пък ние самите създаваме смисъла, напротив, ние можем само да го съзнаваме, със знание да се отнасяме към него. Нищо повече от това човекът не е в състояние да направи, но и то съвсем не е малко. Искаме да знаем нещо, искаме да постигнем по-знание за него. Това означава да изпълним себе си със-знание, т.е. да имаме вече съ-знание за него. Търсенето на знанието и достигането до съ-знание чрез по-знанието е една изключително човешка потребност – и способност. Ние трябва да отворим очите и слуха си към нещата, към битието и да "видим" същината му, да чуем неговия зов, да намерим λογος-а, речта, словото, смисъла, който то иска да ни даде или каже. λογος-ът е там, в недрата на битието, във всичко-и-навсякъде-съществуващото – и ние не трябва да сме слепи и глухи към неговия зов. Нашият ум и разум, нашата душа трябва да се изпълни с λογος-а, нашата мисъл трябва да прозре с-мисъл-а, който λογος-ът иска да й даде. Не трябва да ограждаме съзнанието си със стени от битието, напротив, трябва да събаряме стените между себе си и него.

λογος-ът е законът на битието, ние не можем да оставаме в пълно беззаконие, в противоречие с λογος-а. Трябва да търсим "пролуки", водещи ни пряко към истината на битието и към неговия живот: ако не го правим, това ще бъде гибелно за нас. Защото нали и ние сме част от това битие и този живот, тогава как можем да оставаме встрани от него? λογος-ът е душата на всичко съществуващо в неговата цялост и единство, ние трябва да се включим и да участваме в нейния пулс и ритъм – за да живеем пълноценно. Нали животът ни не трябва да протича в непрогледна тъмнина, нека тогава да се стремим към светлината! λογος-ът я носи в себе си и може да ни я даде, от нас се иска само да я видим...

3.Умопостигаемият свят

Хераклит се е питал какво е мъдростта, какво означава да гледаме на света "мъдро". Той се е стремял да открие и напише някакво ръководство за мъдрост, което "да отвори очите" и разума на хората. Смятал е обаче, че не на всички е дадено да притежават мъдростта, но по силите им е да се увличат от мъдростта на мъдрия човек, на мъдреца, а най-малкото поне да живеят с предчувствието, че мъдрост все пак съществува. Хераклит е искал да каже на другите какво е онова, което прави мъдреца мъдър, един вид посветен в тайнствата на съществуващото, в неговите неизразими мистерии. Не само Хераклит се е увличал от търсенето на мъдростта, в намирането на път към нея; но той е един от първите, за които мъдростта е толкова значима, че не е грях да отдадеш живота си за нея.

Отговорът на Хераклит и на мнозина от философите след него е: знанието прави мъдреца мъдър. Той смята, че най-малкото щом някой е знаещ, той вече е напреднал по пътя, водещ към мъдростта. "Да знае всичко” е отликата на мъдреца от другите хора, а за философите е присъщо поне да се отнасят с любов към такова всеобхватно знание и мъдрост. Векове наред се е смятало, че знанието е равно на мъдростта, и в това положение има голям смисъл. Знанието се предава от мъдреца към неговия ученик чрез словото, благодарение на logos-а. Logos-ът обаче съществува преди неговото актуално изричане от мъдреца, той е и преди самият мъдрец, той е вечен и валиден за всички времена и хора. Цялата работа следователно се свежда до това logos-ът да достъпен ако не за всички хора, то поне на най-добрите от тях, отличаващи се с разум и знание. Мъдреците (а след Питагор, който измислил думата философия – философите) имат мисията да разпространяват logos-а сред човешките същества, да го правят близък на всеки човек, на човека, който иска да не е безразличен към истината на битието, към мъдростта.

Но още Хераклит е открил нещо твърде съществено: трябва да се стремим към единното знание за всичко, а не просто към това "да знаем всичко". Знанието за всичкото, за съществуващото като една цялост, съвсем не се свежда до "многознайството" и многоучеността – която, както той казва, "никого не е научила на ум". Истината е в това да знаеш единното, даващо живот на "всичкото", докато многоучеността се е заела с нещо безнадеждно: да знае всичко. Затова "многознайковците" и многоучените не подозират за съществуването на logos-а, в това се корени тяхната вечна обреченост на празнословие. Мъдрецът, а също така и философът (или поне стремящият се да философства смислено човек) се опитва да говори разумни неща, а не да... знае всичко. Той затова се стреми към logos-а, който единствен може да ни даде смисъла.
Ако гледаме на обкръжаващия ни свят с очите на "многознайкото", ние разпиляваме умствената си енергия, прахосваме я напразно. Той "вижда всичко" и "иска да знае всичко", но не в това се състои работата. Трябва да се търси онова, което дава живота на "всичко съществуващото" и затова не лежи на повърхността на нещата, а е дълбоко вътре в тях. Трябва да се стремим не към онова, което е достъпно просто с очите, а към онова, което се открива само на разума. Другояче казано, трябва да се стремим към logos-а, а грешката на многоучените е в това, че те се опират и изхождат от haos-а.

Haos-ът не си заслужава усилията да бъде подреден и осмислен, haos-ът не може да роди нищо друго освен пак haos – който този път вече е в умовете и душите на многознайковците. Единствено logos-ът поражда хармония, знание и разум в нашите души, единствено търсенето на logos-а има смисъл – защото logos-ът е носителят на смисъла, опората на всеки смисъл, на всяка мисъл, на разума и на знанието.
В крайна сметка трябва да се знае само едно нещо: logos-ът е сърцевината на всяко знание и на разума на човека. Нужно е да бъдем разумни, съвсем не трябва да искаме да сме многознаещи. Светът на logos-а е умопостигаем свят на прекрасната хармония, който одухотворява и дава живот на нашия свят, на света, който виждаме с очите си. Когато ставаме разумни или просто умни, то това не значи, че ние "сега-и-тук" си съчиняваме някакъв свой собствен... ум и разум. Това последното не е по силите на човека, ние не сме богове. От нас се иска само това да отворим душата си към Разума и logos-а, който е е вечен, който е съществувал преди нас – и ще съществува когато нас вече ни няма. Щом Бог ни е дал ум, то той ни е смятал за достойни да навлезем в умопостигаемия свят на Разума и logos-а. Употребявайки свободно своя ум съобразно единния logos, ние можем да изпълним тази висша повеля на своя Създател.

4.Логичност и логика

От казаното по-горе следва, че човек не бива да живее в раздор logos-а, а трябва да съобразява своята мисъл и своите действия с него. Този е пътят на разумността и мъдростта, вървейки по него, ние постепенно се избавяме от безсмислието, което иначе може изцяло да ни овладее. Нашето съзнание, доколкото е наистина съ-знание, ни прави "логични" – защото знанието е област на достъпния за човека logos, logos-ът, постигнат и изразен в човешко слово. "Инструмент" на логичността е мисълта, на нея именно е податлив с-мисъл-а на нещата и на битието. Мисълта на човека е възможността му да се приобщи към единния природен и космически logos и разум, към живия Божествен logos.

Философията в тази своя органична част, наречена логика, се опитва да съгласува нашата човешка същност – нашият ум, разсъдък, интелект, нашето съзнание, познание, мислене – с хармонията на logos-а и Разума. Човекът – казахме вече това – намира в себе си една заложена потребност и способност да мисли и познава, един незадоволим интерес и дори "инстинкт" или страст към истината. Дълбок израз на този човешки интерес и на тази потребност е философстването и философията. Тези последните не са нещо "прибавено" ("пришито"!) към нашата същност, а пряко произлизат от нея, чрез тях тя разкрива самата себе си. Търсенето на разумността, пораждана от logos-а, е предназначение на философията.

Логиката като философска дисциплина се опира и пряко произлиза от душевната сила, наречена мислене, разсъдък, интелект. Ще изследваме тази душевна сила вече не от позицията на психологията, а от една нова гледна точка, тази на логиката. Логиката е осъзнаване на това как човек прилага своя интелект в познанието, как го съгласува с logos-а, със закона на съществуващото. Логиката ни говори за това какво трябва да правим когато искаме да мислим правилно и истинно, т.е. в съгласие с вътрешното естество на logos-а и разума.

Логиката също така е изследване на смисленото говорене и познание за нещата, т.е. на вярната, на основателната реч. Тя може да ни каже как трябва да строим изказванията и изреченията – така че в тях да възникне една логическа хармония и красота, достижима от човешката мисъл и познание. Разбира се, за да се усвои всичко това (и то успешно!) от всеки желаещ, трябва да се извърви търпеливо нелек и стръмен път.